Пантелееви - цигуларят и диригентът

Култура - Брой 11 (2313), 12 март 2004

Цикълът "Концертмайсторите" на Класик FM радио събра на концертния подиум двама братя - цигуларя Веселин Пантелеев-Ешкенази и диригента Мартин Пантелеев. Единият от тях много отдавна, от дете, е спечелил публиката, от години е концертмайстор на прочутия холандски кралски оркестър "Концертгебау", другият доскоро пребиваваше във виртуалното за българина пространство на информациите за успехи (концертмайстор на Филхармонията на нациите на Юстус Франц), за концерти като цигулар и диригент, за композиции и награди за тях, но така или иначе с много малко реална, тукашна информация.

Концертът им мина под знака на случилата се в семейството трагедия - съвсем ранната кончина на Ангелина Атанасова, известен цигулков педагог, педагог и на Веселин, и на Мартин, съпруга и майка на децата на Веселин - и бе посветен на нейната памет. Страданието, колкото и то да е за нас, хората, лошо, извисява духа на човека, изостря сетивата му; засилва вибрациите му, трансформира душевните му енергии. Слушала съм Веселин Пантелеев многократно да свири Концерта на Менделсон. Един път откриваш едно, друг път - друго. Но този път като внушение, като емоционалност изпълнението му бе съвсем различно: смес от ярост и скръб, от нежност и болка, от примирение и пак ярост. Едно извънредно музикантско послание, "изречено" с незабравим звук, окъпан от сълзи, трептящ в разкриването на екзистенциалното. В него драскотините бяха толкова несъществени, а и така естествени, че дори имаха сякаш принос върху музикалното единство.

Не бях слушала нито веднъж диригента Мартин Пантелеев (1976). "Антични танци и арии" от Оторино Респиги и Серенадата на Чайковски бяха пиесите, предпочетени от младия диригент заедно с още по-младите от оркестъра. Пантелеев много добре стои на пулта; не буди никакви въпроси за този, който го гледа, по отношение на, така да се каже, формалната страна на диригентското му присъствие. Взаимоотношенията му с оркестъра са естествени, целенасочени, без излишни движения, без холивудски усмивки и клоунади (напоследък "котировката" им на концертния подиум у нас е повече от обезпокоителна). Това, в което съм убедена отсега, е, че Пантелеев е наясно с отговорността и функциите на диригента. Жестът му е точен, пестелив, още изразителност ще се добави с годините, с опита и себеусещането; на моменти много чувствителна лява ръка в още формиращия се апарат. Няма пози, няма желание да се харесаш на всяка цена; същевременно една категоричност в поведението, която много допада като внушение. И създава чувство за сигурност и у музикантите, и у публиката. След това идва усещането за изграждане на формата, за преинтерпретация - с това той много внимава; но имаше и лично негови открития - и в античните танци, най-вече по отношение на звука - много близък сякаш до ембиънт музика - ненатрапчив, с търсене на средното положение, с една лежерност и непрекомерна жанровост; а в Серенадата от Чайковски той търсеше най-вече по отношение на темпоритъма и разположението на тишините във формата. Очевидно бе работил целенасочено - и въпреки че някои неща не можаха да станат, не можа да излезе и доста щекотливото за не дотам опитен оркестър начало на третата част на Менделсон - между цигулка и дървени духови, и с реализацията на Серенадата от Чайковски затвърди у мен надеждата, че за Мартин Пантелеев дирижирането "е призвание, а не болест", ако използвам метафорите на Шарл Мюнш.
още от автора
.